Александър Върбанов, част от златното поколение български щангисти, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Роден е в Нови Пазар и още от дете се запалва по вдигането на тежести. Негов съгражданин е и папата в този спорт – Иван Абаджиев. През годините съвместната им работа довежда до много титли и медали. Върбанов е три пъти световен и три пъти европейски шампион. На олимпийските игри в Сеул през 1988 г. печели бронзово отличие. Опитва се да работи в България като треньор, но бързо разбира, че мястото му не е тук. Емигрира в Канада, където живее и работи от 10 години. Там създава своя школа, в която тренира и неговият син Николай. 18-годишният талант е неколкократен шампион на Канада и една от надеждите на страната за олимпийските игри в Токио през 2020 г. От пет години Върбанов води състезателите от клуба си на двумесечен лагер в “Спортпалас” край Варна.

 

- Г-н Върбанов, намираме ви в „Спортпалас“ – какъв е поводът да сте в една от спортните зали на България?
- Поводът е, че не сме си забравили държавата все още и искаме да бъдем в България, да се срещаме с близки. Все пак тук ни е коренът.

- Имате спортна школа в Канада, тук сте със състезателите, сред които и синът ви Николай. Как върви кариерата му?
- Засега добре. В Канада всичко е добре, когато се трудиш и си упорит. Успях чрез него да наложа и да възпитам някои мои качества от спорта – повече воля, труд. Но спортът е до време и трябва да се ориентираме в друга сфера. Миналата година го приеха да учи и сега наблягаме повече на образованието.

- Вие ли го насочихте към този спорт или изборът беше негов?
- Още от малък, когато бяхме в България, израсна покрай мен в залите и имаше интерес. В първата ни година в Канада започнахме с плуване, в което направи първите си стъпки в спорта. Но покрай мен идваше на състезания, запали се и започна да тренира. Тогава беше на 11 години.

- Строг ли бяхте към него?
- Може би най-строгият (смее се).

- Виждате ли нещо от вашите качества в него? Наследил ли е нещо от вашия талант?
- Той е талантливо и упорито дете, но при сегашните удоволствия на ХХI век младите хора много трудно се задържат в залите. Треньорската професия е много трудна, но в Канада съумях да съчетая полезното и доброто спрямо неговите възможности. Добре се развиха нещата. Не мога да се оплача от него.

- Защо решихте да заминете за Канада със семейството си?
- Първо заминах сам, няколко месеца бях национален треньор в Чили. Преди това кандидатствахме по процедура за емиграция в Канада. Жена ми ми съобщи, че сме издържали всички изпити и сме готови. Спонтанно реших да отидем в Канада.

- Лесно ли беше да отворите ваша собствена школа?
- Никъде няма лесно. Както навсякъде по света – на умните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават. Цитирам думите на Абаджиев. В началото искаха да държа техни курсове за треньор. Аз съм завършил ВИФ и тази диплома се признава в цял свят, знаеха кой съм, но въпреки всичко ми казаха, че трябва да издържа местните изпити за треньорска школа, след което ще ми дадат право да практикувам професията. Около седмица се явявах на изпити в техния олимпийски комитет, издържах ги успешно и започнаха да ми се обаждат разни клубове. Там държавата не финансира спорта, нямат министерство на спорта и всичко е на аматьорски начала, но мисля, че така е по-интересно, защото хората идват с желание да спортуват. В моя клуб няма възрастова граница. Въпросът е да спортуват, да се забавляват и да правят всичко с мерак, а не насила. Но не можеш да правиш големи постижения и резултати, които ние правехме преди. Нагодих се към техните условия на работа, както и те към моите в залата. Опитах се да направя нещо между нашето, българското и тяхното. Хем да бъдат радостни и щастливи от това, което упражняват, хем да постигаме някакви успехи в Канада.

- Какво най-много ви разочарова в България, за да предприемете този ход и да емигрирате в Канада, при положение че сте три пъти световен, три пъти европейски шампион, носител на бронзов медал от олимпийските игри в Сеул – имате сериозна визитна картичка?
- С две думи – не виждах никаква промяна през това време. Нещата все повече се задълбочаваха, затъваха и в един момент си казах, че имам дете, семейство и трябва да помисля за тях. Това ме накара да емигрирам, въпреки че тук имам родители, сестра и много приятели. Но случващото се не ми вдъхваше надежда, че тук скоро ще се оправят нещата. Ето, вече пета година правя лагери тук, но не виждам промяна.

- Знам, че сте имали школа и в Шумен. Как вървеше тя, имаш ли желаещи? Имаше ли състезатели, с които да виждате, че българската щанга не умира, а се развива?
- Да, аз съм от шуменска област, от Нови Пазар. Имах около десетина дечица в школата. Ходехме по републикански първенства, развиваха се добре, но във федерацията нещата са малко по-други. Не само в нашата, а и в другите федерации. С такова малко стимулиране и отношение просто спорт не се прави. Знам, че по наше време треньорите, които работеха по клубовете в провинцията, наистина се трудеха и правеха нещо. За да направиш една селекция, трябва да знаеш какво правиш. При националния треньор работата е малко по-различна. Но това нещо в България и сега го няма.

- Ще ви върна към началото на вашата кариера – как се озовахте в залата по щанги?
- Спомням си, че имах час по физическо в моя град през 1976 г. Дойдоха трима треньори, говориха с учителя. Ставаше дума да гледат в самия час децата и да си направят селекция за различни видове спорт – борба, футбол и вдигане на тежести. След като свърши часът избраха си някои дечица, но аз бях много слаб, около 35-36 кг и никой не ме посочи за никакъв спорт. Но учителят по физическо виждаше, че имам мотивация и хъс, все гледах да правя нещо и ме попита: „Искаш ли да тренираш нещо?“ Викам: „Да!“ Извика треньорите, каза им, че искам да спортувам и така стана. Треньорът по щанги каза да отида в залата. Отидох и така започнаха първите ми стъпки през 1977 г.

- Спомняте ли си кога спечелихте първия си медал?
- Първият медал на международно първенство беше през 1981 г. в Италия на световното за юноши. Спечелих сребърно отличие.

- Каква беше ролята на Иван Абаджиев за успехите на този спорт?
- Ролята беше огромна. Такива треньори и личности като него се раждат може би веднъж на 100 години. И не само за вдигането на тежести, а и за много видове спорт в България, които са приложили неговата система за тренировка и са постигали успехи. Той беше гениален и държеше страшно много на дисциплината. Лично аз не съм го виждал нито да пие, нито да пуши. Треньор за пример, еталон! Страшно голям психолог и мотиватор за състезателите си. Абаджиев беше гений, какъвто не знам дали някога ще имаме!

- Защо тогава се изляха толкова много критики по адрес на „папата на щангите“? Защо се отрече всичко, което е направил?
- С две думи – заради пари. Всичко опира до финанси. Най-вече заради алчност, защото ние хората сме такива. Като видим нещо държавно да се дава, от алчност се надпреварваме да унищожаваме всеки, който ни се изпречи. От тази алчност нашият спорт се самоунищожи. В момента сме на много ниско ниво. Не знам как ще се излезе, но дано да успеят. Дълго време, вече 10 години не съм тук и не знам как се развиват нещата. Следя само от пресата, но не виждам някаква перспектива.

- Знам, че е идвал на гости при вас в Канада. Какво ви каза, когато видя школата и състезателите ви?
- Поканих го за колкото време си избере, той пожела да дойде за два месеца. Обичам го като мой баща. Подсигурих да изнесе няколко лекции в няколко клуба, които предизвикаха голям интерес. На тренировки седеше постоянно при мен в залата. Гледаше процеса, включваше се, помагаше. Дори на тази възраст енергията му не свършваше. Всички идваха с голяма емоция и желание в залата, слушаха какво казва. Беше ми от голяма полза, но мисля, че и той беше останал доволен. Ходихме до Ниагара, почти из цяла Канада успях да го разведа.

- Много спортисти твърдят, че олимпийските игри са нещо различно. Имате бронзов медал от Сеул в кат. до 75 кг - какво е по-специалното на олимпиадата в сравнение с другите форуми?
- За мен по-специалното е това, че се прави веднъж на четири години и че интересът е по-голям. По принцип абсолютно всички, които участват на световните първенства, отиват и на олимпиада, но рангът на състезанието е наистина голям. Всеки един спортист желае да бъде на това събитие и да се представи.

- Как премина битката в Сеул? Можехте ли да спечелите злато или сребро?

- В Сеул беше дълга история. Първо имахме психически стрес, когато треньорът ни каза, че България трябва да вземе толкова златни, толкова сребърни и толкова бронзови медали. Било наредено отгоре. Това беше стрес за целия отбор. Може би 30-35 дни преди състезанието получих една травма – разтежение на мускул и разкъсване на мускулни влакна на десния крак. Излязох от строя за около десет дни, но благодарение на нашия доктор успях да продължа да тренирам. Целта беше да взема медал, защото бях определен в състава. С Гидиков се състезавахме двамата. Изпълних си задачата. Наистина медал от олимпиада е голяма работа. Някои хора ги определят като категории – първо, второ, трето, но за мен това е медал от олимпиада.

- Имаше ли според вас кампания срещу българските щанги в онези години?

- Имаше, да, няма да крием. Също предателство отвътре и най-вече от руската страна. През 1980 г. всички знаем, че американците и западният свят бойкотираха олимпиадата. През 1984 г. им го върнахме, но за сметка на нас, спортистите и 1988 г. беше просто мерене на оръжия от двете велики сили. Бяха готови да смажат всяка една държава, която им се изпречи за медалите. Имаше война между Изтока и Запада. Наистина в щангите доста пострадахме, тъй като бяхме много силни, биехме руснаците. Взимахме десет медала, от които 8-9 златни. Трябваше нещо да измислят и наистина го направиха. Абаджиев го подозираше и знаеше, че ще се случи, но не и какво. Както и от страна на Америка със случая Бен Джонсън. Там също се получиха фаулове с него, само и само златото да вземат американците. Това го казва Абаджиев, а щом го казва той, значи е така. Медалите тогава им трябваха – колкото повече отличия, толкова повече точки за класирането на държавите. Борбата беше между двете велики сили, а нашата малка държава пострада.

- Мислили ли сте колко тона желязо сте вдигнали във вашата кариера?

- Никога не съм мислил, за първи път ми задават такъв въпрос. Но мога да кажа колко сме вдигали на ден, след което можем да ги изчислим. Средно на една тренировка около 50 тона за нашите категории. Това е за един ден, 8-9-часова тренировка. Тренирахме близо 360 дни в годината. Това, което българският народ е плащал като данъци, за да се развива тази държава, независимо дали в спорт или в икономика, сме си го оправдавали, защото сме работили и сме правили постижения. Така че тоновете наистина са много.

- Когато човек ви наблюдаваше на състезание, оставяше с впечатлението, че вдигате с голяма лекота. Каква беше тайната – много тренировки, талант или техника?

- Нашият треньор Иван Абаджиев казваше така: „Който изпревари нашите тренировки, той ще бъде най-добрият.“ Залагаше основно на големите натоварвания, на специфичните тренировки. Има разни движения, които правят големи мускули, но не ти вършат работа и нямаш полза от тях. Работехме повече в специфичните движения и едно основно, което дава цялата сила на един щангист – клякането. Развивахме страхотна сила на краката и на гърба. Затова повечето от нашите щангисти вдигаха с лекота. Това беше една от тайните.

- Кога за последно излязохте на подиума?
- През 1989 г. имаше световно първенство в Гърция. Тогава нашият отбор стана първи. Това беше последното ми международно състезание за България. Но последното ми участие беше в Германия, тъй като имах договор от 1990 до 1995 г. с един местен клуб и през декември 1995 г. ми беше последното състезание.

- Имали ли сте тежки травми в кариерата?
- Не мога да кажа, че са били тежки, но съм имал травми. Юнак без рани не може. При нас натоварването беше много тежко. Всеки, който каже, че не е имал травми, ще излъже.

- Как издържахте на този нечовешки режим – лагери, тренировки, състезания и малко време за близките хора?
- Специално за мен това бе голяма отговорност не само спрямо мен, но и спрямо треньорите, България и хората. Воля и упоритост са основните неща. Дисциплината няма как да я избегнем, защото без нея не можеш да приложиш тези качества. В сегашно време просто не виждам такава амбиция в нашите спортисти.

- Защо толкова много се говори за допинг във вдигането на тежести? Има ли опасност според вас този спорт да бъде изваден от олимпийското движение?
- За изваждане на вдигането на тежести от олимпийското движение се говореше още преди 10-15 години. Мога да кажа само, че президентът на световната федерация е на този пост над 30 години. Сами може да прецените как става. Корупцията е голяма, а щом има корупция, има и пари. Като се плащат пари, има и интереси. Може и нищо да не си употребявал, но намесил ли си се по някакъв начин в техните интереси, ще пострадаш. Така идваха проблемите и продължават да съществуват. Просто не мога да повярвам как ще отнемат медали от олимпиадите през 2008 г. и 2016 г. Взели са проби на хората. Заявили са, че са чисти и след толкова години изведнъж казват: „Това са употребили, дай ще ги накажем и ще върнем медалите на другите.“ За мен звучи много несериозно. Това е мафия. Все едно да си продам къщата и след 10 години да кажа: „Чакай, цената се вдигна, я ми върни къщата. Не си собственик, дай ми още пари.“ За мен това е една мафиотска история, а по-скоро има и политика.

- Може ли някога българската щанга да върне позициите, които имаше?
- На този въпрос трудно ще отговоря, тъй като не съм запознат как се работи в момента, какво правят нашите щангисти. Нашите деца се представиха доста добре на европейското първенство за юноши от 15 и 17 години в Италия, но това е труд на клубните отбори. Така го виждам, тъй като в националния отбор тренират по-големи. Дано да съумеят да съберат един отбор и наистина да възвърнат позициите. Това, което ние правехме, трудно ще се достигне в сегашните условия, но поне малко от малко да се гордеем и да имаме медали на световно или на олимпиада.

- Нещо за финал на нашия разговор…
- За финал искам да пожелая по-голяма воля и упоритост на всички български спортисти. По-голямо търпение на българския народ за тази демокрация, която всички чакаме да видим, но не се вижда и голям късмет.